Райската алея

Заглавие: Райската алея Съб Фев 13, 2010 2:01 pm

Райската алея бе най-голямата и обширна алея в цялото училище. Тя бе много голяма и наистина красива. Навсякъде около нея растяха дървета и незнайни видове ароматни цветя. А всяка вечер, луната я огряваше с омайните си лъчи. Много от вампирите излизаха в междучасията нощем, за да се поразходят и да си поприказват.

Брой мнения : 47 Членство от : 22.02.2010

Все още не можех да свикна с новия ритъм на живот в Домът на нощта. Стоях сама и не разговарях почти с никого, единствения ми разговор с ученик беше чиста случайност, или по скоро нелеп инцидент... Какво ми говори това? Че освен стария си човешки живот очевидно бях загърбила и общителността си. Чувствах, че мястото ми е тук, но не можех да свикна с факта, че не всички преживяват промяната и никъде нямаше гаранция, че и аз няма да съм в черния списък на училището.
Реших да изляза извън общежитията, имах нужда от малко време сама със себе си, на чист въздух. Райската алея ми се стори идеалното място, бях чула как други ученици говорят за нея и то само хубави неща.
Когато отидох там беше празно, разбира се. По това време всички бяха в общежитията и най - вероятно спяха. Защо не можех и аз да съм като тях? Колко време още щеше да ми е необходимо за да свикна? Ядосвах се сама на себе си, докато вървях бавно в неопределена посока с поглед, забит в земята.

Заглавие: Re: Райската алея Съб Мар 06, 2010 9:16 am

Беше красива нощ. Малка част от луната се виждаше. Личеше си, че скоро нямаше да има пълнолуние. Но нощта беше към края си. Скоро щеше да се съмва. Вървях тихо, сякаш стъпваше котка, с грациозна походка. Имах нужда от разходка. А и трябваше да се уверя, че няма някой ученик, който се разхожда по това време. Погледнах часовника си. Сочеше пет и петнадесет сутринта. След час и половина, слънцето щеше да изгрее. Нямаше вятър. Нощта беше прекрасна. Ходех по Райската алея. Това бе едно от любимите ми места като ученичка. Освен на проверка, бях дошла и на разходка. Облеклото ми съвсем не подсказваше, че съм Висша жрица. Може би някой новак можеше да ме помисли за петокурсничка или шестокурсничка. Да, все пак дънките и туниката се практикуваха повече от днешните тийнейджъри. Но високите ми обувки в днешно време се заместваха от кецове, затова поне токовете ме различаваха. Русите ми къдрици следяха движенията ми, защото ходех бързо. Лунните лъчи достигаха до сапфирените ми очи, които блестяха като големи диаманти. Такива, за които би платил хиляди долари, за да притежаваш един от тях. Не бях сложила палто. Вече не усещах студа. Мнозинството би си помислило как ми е удобно да вървя с такива високи токове, дори са ми задавали този въпрос. Просто след Промяната, всеки вампир осъвършенстваше всичко в себе си. Невъзможно беше да изкривя глезена си. Потънала в размисли относно облеклото и дрехите, съзрях силует на около шестнадесет метра от мен. Насочих се натам. Веднага разпознах, че е момиче. И при това ново. Токчетата ми тракаха по асфалта, което ме издаде. Тя се обърна изплашено към мен, а аз се доближих още повече.
- Здравей - прошепнах, а кадифеният ми глас се разнесе около нас. Веднага разбрах, че това е Мелъди Уайът. Все пак й бях ментор. - Аз съм Ерин Бейтс. Висша жрица и твой ментор - усмихнах се. Загледах момичето в очите, чакайки реакцията й.

p.s. клик на "дънките", "туниката" и "обувките" ^^

Брой мнения : 47 Членство от : 22.02.2010

От транса, в който бях изпаднала, ме имъкна шум, който не бих сбъркала никъде - потракване на обувки на висок ток по равен асвалт, всеки себеуважаващ се гражданин на Маями, дори и на моите години, нямаше как да сгреши в предположението си. Щом се обърнах пред мен стоеше изключително красива руса жена, която се представи като Ерин Бейтс, висшата жрица. Не можех да повярвам на късмета си, когато каза, че е мой ментор. Замръзнах на място, дали беше позволено да излизам по това време?
- Съжалявам, ако не е позволено да съм тук по това време, трябваше да се разходя, имах нужда да помисля на чист въздух. - Вгледах се в запълненият полумесец на челото и, почувствах се толкова нисша... Чувствах се като малко дете, хванато в крачка от родителите си, наистина не знаех дали е редно да съм тук. - Аз съм Мелъди Уайът, но вие сигурно го знаете. - Усмихнах се неловко.

Заглавие: Re: Райската алея Съб Мар 06, 2010 9:59 am

Щом срещнах погледа на Мелъди, инстинктивно се усмихнах. Напълни ми душата. Знаех, че се притеснява, че е излязла. И може би се притеснява от мен, което е доста вероятно. При всички бе така, но когато ме опознаеха разбираха, че могат да ми имат доверие и да ми споделят всичко. Забелязах полумесеца на челото й. Беше в началото на Промяната. Естествено, щом беше първи курс. Изведнъж, незнайто откъде, се появи силен вятър. На Мелъди й стана студено. Аз просто раздвижих леко ръката си и вятърът утихна. Всъщност, като се замисля, съм голяма къссметлийка. Лесно е, когато можеш да контролираш елементите, защото се оправяш във всякакви ситуации. Особено, щом имаш и още две дарби. Но си спомням, че когато бях ученичка, ми беше изключително трудно. Всички тези усилия, които полагах, за да контролирам способностите си, ме изтощаваха. Дори съм имала чувството, че не мога да продължа нататък. Тогава усетих полумесеца на челото ми да пулсира. Винаги ставаше така, щом изпитвах някаква емоция. Докоснах леко с пръстите си, които сякаш бяха от порцелан, татуировката си и проследих нишките с френския си маникюр. Те имаха формата на цветя, но съвсем ситни и нежни, и стигаха до ухото ми. Съвсем по края на главата. Най-ясно се виждаше запълненият полумесец и преплетените цветя, които го обграждаха. Тогава се замислих каква е силата на Мелъди. Като нейн ментор (и бъдещ учител), трябваше да й помагам да осъвършенства способностите си, така че без да мисля, я попитах.
- Мелъди, каква е твоята способност? - попитах я. Долових притеснение. На лицето ми се появи крива усмивка и допълних - И, не се притеснявай от мен. Скоро ще ме опознаеш. Не ям деца, не се притеснявай - пошегувах се, след това й намигнах. Зачаках отговора на момичето.

Брой мнения : 47 Членство от : 22.02.2010

Ерин излъчваше спокойствие и хармония, но под тази обвивка стоеше една изключително силна жена, не ми трябваше много време за да го разбера. Жеста, с който накара вятъра да утихне ме удиви и не се опитах да скрия удивлението си по никакъв начин. Сигурна бях , че е свикнала с респектираното поведение на другите около нея...
Думите на Ерин ме успокоиха. Знаех, че като мой ментор последното нещо, което се очаква от нея е да ме плаши, но сякаш ми трябваше потвръждение. Доверявах се прекалено лесно, но от момента в който прекрачих прага на Дома на нощта си обещах никога повече да не го правя, защото последиците често бяха отрицателни. В този момент обаче си помислих че трябва да си адски глупав, за да не се совериш на своя ментор, затова не ми беше трудно да изрека следващите думи.
- Способността да виждам и разговарям с мъртвите, некросила. Не звучи много приятно, освен това е трудно и винаги изтощаващо, но това е моята дарба, и аз я приемам и усъвършенствам, доколкото мога.

Заглавие: Re: Райската алея Съб Мар 06, 2010 11:05 am

Разбирах, че Мелъди се притеснява. Но може би вече не чак толкова от мен, колкото да споделя с хората и околните. Не знаех защо. Може би е претърпяла нещо неприятно, след като е споделила. Или след като се е доверила на някого. Трябваше да й докажа, че може да ми има доверие. Че може да разчита на мен във всяка една ситуация. Погледнах я в очите и се усмихнах мило. Но и очите ми се усмихнаха, взирайки се в нейните.
- Мелъди, искам да ти кажа няколко неща. Твоята сила е изключително тежка. Не говоря само за овладяване. Да можеш да общуваш с мъртвите е нещо много плащешо, страшно и странно. Няма да са два или три пъти, когато ще виждаш духове или силуети на починали хора, които познаваш. Това ще се случва много често за в бъдеще, затова искам да ми казваш всеки път, щом се случи. В кабинета си ще бъда винаги, така че можеш да ме потърсиш, и аз ще ти помогна да се отървеш от този дух, както и да овладяваш силите си. Ако искаш, по-нататък можеш да идваш на "уроци" при мен, където ще ти помагам да контролираш способностите си. Казвам по-нататък, защото ми е пределно ясно, че в момента не си преживяла шока от белязването и преместването в Дома на нощта, далеч от семейсвто и приятели, а и запознанството на ново място е трудно. Другото, което искам да ти кажа е, че можеш да разчиташ на мен в абсолютно всякакви ситуации. Не се притеснявай да ми кажеш каквото и да е било. Аз съм твой ментор и съм длъжна да бъда зад теб винаги. Когато имаш нужда, споделяй мъката си с мен, а аз от своя страна ще се опитвам да ти помагам и давам съвети и насоки - завърших дългата си реч. Знаех, че Мелъди може би няма да осъзнае или по-точно разбере това, което й казвам сега, а когато изпадне в беда или в нужда да сподели. Искрено се привързвах към момичето. Макар и тя да не е първата, на която й бях ментор, имах чувството, че за нея трябва да пазя най-голяма отговорност.

Брой мнения : 47 Членство от : 22.02.2010

Ерин говори минута или две, а аз се стараех да попия всяка нейна дума. Загрижеността и искренно ме трогна. Свикнала съм да се справям сама със всичко, независимо от многото ми приятели и баща ми, който колкото и да се опитва, винаги остава неразбран и никога не може да влезе в положението ми. Тя едва ли знаеше, колко много ме радва дарбата ми. Исках да видя майка си, която беше починала преди много години, исках да поговорим дори за няколко минути, затова дарбата ми не ме плашеше, или поне до сега. След като Ерин ми обясни колко трудна и неприятна за овладяване беше тя, започнах да мисля че има някакъв шанс, дори минимален, да не успея да я доосъвършенствам толкова, колкото искам. Но щом тя щеше да ми помага, и най - малката възможност да се проваля в нещо ми се струваше невъзножна. Все пак това беше Висшата жрица, жената, на която се възхищаха всички вампири в училището, в това число и аз и ако тя беше готова да ми помогне, значи със сигурност щях да успея във всичко. Мълчах прекалено дълго, усещах че трябва да кажа нещо.
- Благодаря ви. Наистина, не знаете колко много означава за мен да мога да се доверя на човек като вас. - Погледнах я и се усмихнах по най - сърдечния начин, на който бях способна.

Заглавие: Re: Райската алея Съб Мар 06, 2010 11:46 am

Засмях се за момент. Не за друго, а защото ми говореше на "Ви". Бях `и ментор и въобще нямаше да ме притеснява, ако ми говори на "ти". Погледнах инстинктивно часовника си. Бяха минали около двадесет минути, че и повече. Колко бързо летеше времето.
- Мелъди, не се притеснявай да ми говориш на "ти". Ако искаш ме наричай Ерин. Но това да си остане между нас. Имам предвид, по-добре в часовете да спазваме официалната форма - усмихнах се и й намигнах.
Забелязах, че луната започваше да залязва. Но, за Бога, имаше още един час до съмването. Какво ставаше? Вече се съзираше само съвсем малка част от нея. По-добре да се прибираме.
- Виж, мисля, че луната днес ще залезе много по-рано от предвиденото и Слънцето ще изгрее скоро. По-добре се прибирай в общежитието, а аз ще отида вътре в замъка, за да изпратя съобщение до всички главни стаи - казах всичко на един дъх, но въобще не личеше, защото гласът ми бе гладък, спокоен. С движение на ръката подканих Мелъди да тръгва. Момичето започна да ходи и скоро беше до мен. Токчетата ми все още тракаха по асфалта, но скоро стигнахме до замъка и влязохме вътре.